По някое време миналата година ви писах да се запознаем. Скоро след това се срещнахме – първо в градинката на Кристал, по-късно в Пловдив в ателието на Димитър. Добре, да направим излжоба, казахте вие, но всички заедно, като група. Наричаме се „Провинциалистите“.
*
Едно от най-основните неща е усещането за принадлежност, свързано с желанието да сме част от нещо, което ни надраства. То, преди всичко, е емоционално състояние, копнеж.
Можем да принадлежим към семейство, група хора или религия. Но и към област или държава. Що се отнася до България – това винаги е било някак сложно. Предимно, защото липсва усещане за общност, дължащо се както на проблематичната ни връзка със собствената история така и невъзможността да си представим общо бъдеще. Нефункциониращата демокрация е само едно от проявленията на тази липса.
Напоследък обаче се появява общ интерес и ангажираност с неопределеността на състоянието, в което се намираме, със странните образи, които то поражда, с несъвършеното ни настояще.
Улични протести, граждански инициативи, нови политически партии; всички те допринасят към възможността за смисленост, далеч от глупавия национализъм или есенциализмите на някаква идентичност. И всички те са водени от желанието да присъстваш, и да усещаш.
Не са ли това трескавите дни на едно възможно, разностранно, идващо „ние“?
*
Zooming in, zooming out. Съществуват само няколко арт пространства в страната, почти никакви галерии, липсва музей на съвременното изкуство или арт списания. Като че ли продължаваме да чезнем във центрифугата на глобализацията. Но това винаги е и била подвеждащата страна на либерализма: основните му права никога не са били наравно разпределени и ползват само малцина. В света на изкуството, както четем при David Hodge и Hamed Yousefi в “Provincialism perfected”, подобно неравностойно развитие e повсевместно.
Възможно ли е обаче „провинцализъм” да съдържа грешното наблюдение върху хора и контексти, които не се адаптират, менажират, продават лесно? Да е позиция срещу мрежите на глобализацията единствено заради идеята да принадлежиш към някого и нещо, което може би дори да е смешно, ирационално, слабо? Да е намерението да се захванеш с несигурности и ранимости?
*
Работите, повечето от които направени специално за изложбата, осмислят тези идеи. Използвайки предимно традициoнни техники и материал, те подчертават незавършеното, надрасканото, накъсаното. Позициите изследват личните спомени и техните последствия; какво е интимност; от какво се срамуваме, кое е глупаво-смешно. Възможно ли е всъщност да сме привлечени от неосъзната страна на провинцализма?
*
Провинцията, освен всичко, съществува в нашите тела и нашите души. Това е онази част от нас, която не можем да достигнем с принципи и не може да напаснем.
Да откриеш тази част е съвземащо и вдъхновяващо.
Тук ние отглеждаме постоянство.
